Истината е, че преди седмица се сетих, че още имам блог. Не мисля, че щях да се върна тука, където не мога да видя лицата на читателите, технита емоции докато четат написаното от мен и където нямам възможност да видя влиянието на думите ми върху тях. Винаги съм харесвала тази способност на думите - да влияят. Но в момента не ми трябва въздействие, не целя нищо с моите думи. 
Нуждая се от слушател. Така че ми бъдете слушатели за момент.


Колко близки хора изгубихте през последната година? Колко от тях починаха от болест или катастрофа? Виждали ли сте гробищата - как всеки ден нарастват с по десет- петнайсет нови места? 
Тези въпроси не ми изкочиха ненадейно в съзнанието. Днес се натъкнах на пост във фейсбук за мой приятел. Симеон Георгиев. Почина преди половин година.
      Още помня първата ни среща. Бяхме в пети клас, аз бях страшно нервна, защото нямах приятели. Той влезе в стаята с широка усмивка, взе да поздравява и тихо седна до мен на другата редица. Огледа се, погледите ни се пресякоха, той се усмихна отново и започнахме един дълъг разговор. С него лесно се говореше. Беше трудно да му се ядосаш. Винаги знаеше от какво имаш нужда. И беше чувствителен. Мил. Не по онзи префърцунен насилен начин, а по приятния, онзи чист и нежен.
 Спомням си толкова ясно онзи ден, че понякога имам чувството, че съм се пренесла назад във времето и той още е тук, където мога да го закача за нещо и да се пошегувам.
      Човек ще си помисли, че сме били много близки. Не. Истината е, че прекарахме заедно само година. А после всеки продължи по пътя си - сменихме училищата, срещнахме други хора и израстнахме поотделно. За последно се чухме в началото на осми клас и после нищо.
        Знаех, че той е човек, който си струва да го имаш в живота си. Но въпреки това не му писах отново. Не го посетих въпреки че живееше нагоре по улицата и на практика  бяхме съседи. Казвах си, че имаме много време. Все пак живота е пред нас. И наистина е.
Но за него вече не.
        Пиша това не за да ви занимавам с моята тъга. Пиша,за да не забравя. Усмивката му. Милотата му. Светлината в очите му. Вече не помня първите му думи през онзи ден. Нито последните, когато се чухме по телефона. Не помня дали обичаше ванилов или шоколадов сладолед. Но искам да запомня поне частица от това, което представляваше Симеон. 
И не само него. Искам да запомня съученичката от съседния клас, която загина в катастрофа. И учителката ми по български, която се спомина преди година. Искам да запомня всеки, с който съм се срещнала колкото и за кратко да е било! Защото ако ги помним, ако помним мечтите и надеждите им за бъдещето, ще живеем и за тях. Ще живеем пълноценно, за да може когато ги срещнем отново да бъде с усмивка, а не със сълзи!
Почивайте в мир!

Много мил и затрогващ постинг!

Поклон пред паметта им!