Различното в днешно време се приема за интересно, дори екзотично. Но какво става, когато нещата опрат до човека? Когато този човек се откроява в тълпата със своето поведение и знаци? Колко от нас биха се държали с него като с един равнопоставен, пълноценен човек?

Ваня Рашева е майка на деветгодишния Росен, момче от аутистичния спектър. За препятствията и борбата си ще разкаже тя самата в това интервю.

Кога и как установихте, че детето Ви има този проблем?

Установихме го, когато бе на две години. В началото като бебе той не правеше зрителен контакт с нас. Макар че го закачахме той единствено гледаше играчките си, не ни поглеждаше в очите. С мъжа ми си помислихме, че така правят бебетата и това зависи от характера. По-късно, когато беше вече на две и половина и се роди неговото братче веднага видяхме разликата в поведението. Осъзнахме, че дори по-малко дете прави зрителен контакт, усмихва се и е по-социално ориентирано. Незабавно потърсихме помощ. На лекарите не им беше трудно да сложат диагнозата, а тя беше аутизъм. Разбира се на нас не ни беше лесно да го приемем. Всеки родител би се съгласил, че първоначално когато се даде диагноза на дете, каквато и да е, е много трудно да се приеме от негова страна.

Сега седем години по-късно семейството дава най-добрите грижи, опитвайки се да балансира между изискванията и очакванията на обществото.

Вие споделихте, че учителите имат по-особено отношение към тях.

Да, това не е само мое мнение. Това е мнение на повечето родители, които водят децата си в сдружение „Алтернатива“. Нека да кажа, че в едни 50%, може би и повече, учителите, без да целя да ги обидя, много трудно приемат децата. Според тях такива, които не изпълняват поръчките им, които не ги гледат в очите и са по-затворени нарушават реда и дисциплината т.е. проявата на неподчинение към учителя, те го тълкуват като нещо неприемливо. Така различните деца се превръщат в отритнати от другите в групата.

А какво според Вас трябва да се промени в разбирането на хората, за да има по-добро интегриране?

Веднага мога да кажа какво е нужно. За да има по-добро интегриране, трябва да се започне от възприемането му от неговите другарчета. Този процес при всички положения се ръководи от учителя и мога да кажа, че присъствието на едно по-различно дете в класа не е въобще излишно, а може самият педагог да го използва така че да възпита у другите деца едно състрадание, една загриженост, отдаденост да помогнат на някого, който е по-различен. Аз силно вярвам, че те може да имат много добра възпитателна функция за останалите деца, да им бъде показано, че хората са различни така както цветовете, цветята и животните в природата и ако срещнат човек дали аутист или с друга особеност да не се стряскат, а просто да приемат, че това е част от многообразието на природата.

Помагат ли Ви с нещо държавата или специализираните организации?

Бих казала да. НГИ „СИСТЕМАТА НИ УБИВА“ и дейността им имаше голямо отражение върху живота ни. Друга помощ бе приетия Закон за личната помощ, който позволява придружител за хората в неравностойно положение. Това бе за нас от жизненоважно значение. В личен план за пръв път се почувствахме като приети от обществото с равни права и положение. Освен това използвам момента да изкажа огромната си благодарност към организациите, фирмите и частните лица, които чрез спонсорството си подкрепиха децата в сдружение „Алтернатива“ да направят хипотерапия, да отидат на курсове по плуване и най-различни други инициативи. Със сигурност това им се отразява добре и се надявам все повече хора да откликват.

Сега е актуална темата за ваксините. Четох, че предполагаемата причина за аутизма са били те? Вярно ли е?

От наличните сведения разбрахме, че действително е имало добра обосновка за тях. Смятало се е, че някаква част от децата са станали аутисти, защото в ранна детска възраст са им били поставени ваксини и организмите, които са генетично предразположени, не са изхвърлили самия химичен консервант на ваксината. Оттам нататък се получава токсикация на мозъка и центъра на говора не се доразвива. Това е една хипотеза. Затова в САЩ, където аутистичните деца са повече, развиват следната практика – при съмнение, че ваксината е причината в семейство при първо диагностицирано дете второто или третото не се ваксинира до тригодишна възраст с цел предотвратяване на неправилното усвояване на медикамента.

Такава практика има ли в България?

Не мога да кажа, но в САЩ знаем, че се отнасят с уважение към избора на семейството и са внимателни по този въпрос. Не е доказано, но го имат наум.

Какво бихте казали на родителите, които тепърва минават през този период на търсене и опознаване на аутизма?

Да не се поддават на отчаянието и тъгата. Всеки има съдба – нашата просто е по-различна. Вместо това да го приемат с усмивка, давайки цялата си обич и подкрепа на децата си без критика, срам или сравнение. Обръщането за помощ към терапевтични центрове за личностно и ресурсно подпомагане възможно най-рано също играе голяма роля. Кураж, търпение и успех!