Съдбата е много странно нещо.Надсмива ни се.Разплаква ни.Юрка ни от една пречка към друга.
Но понякога ни прегръща,целува ни и ни дава онова късче опора,което не ни позволява да рухнем.Кара ни да се усмихваме на малките неща и да живеем за момента.Позволява ни да се променим.Да пораснем.Да видим колко огромен е света и колко малки сме ние.Да усетим всичко и всички по различен начин.Да направим избори,които не бихме направили преди.
Кара ни да затворим очи и да се слушаме в шепота на листата,в духането на вятъра,клатенето на клоните и безмълвните послания на слънчевите лъчи,галейки лицето ни.
Когато отворим очи знаем,че всичко е живо.То спи.Спи и ни гледа.Праща знаци..
И се надява да го чуем.


                                                                                                                               РС